„Ние“ и „другите“ в учебниците по история

Автор: Ивайло Динев, студент по Културна антропология, Софийския университет „Св. Климент Охридски“

В своята многовековна традиция историческата наука в търсенето на истината или в доказването на истини често е прибягвала към субективното представяне на един наратив, който бил изграждан под влиянието на дихотомията „ние” и „другите”. Дихотомия, която в повечето случаи била предизвиквана по силата на властващата идеологияи политическите тенденции в територията на модерната централизирана държава. И докато в периода след 1989 г. държавите от бившия социалистически блок (към които се числи и България) започнаха изчистването на ред натрапени разделения, на мястото на предишната тенденция, се настани друга, сякаш по необходимост. В същото време обаче, идентифицирането със западната цивилизация и европейската идея, все още не успяват да преоцвети изцяло терминологичния апарат на историческата наука, може би защото в него се намират дълбоко вкоренени тропи и фигури с невероятно устойчив смисъл, или заради стремежа на определени историци за опазване на историческата памет такава каквато е, а не такава, каквато трябва да бъде.

Като основна част в инструментариума на историческото  повествование са играели роля  и продължават да заемат основна позиция термините и понятията. Те са онези части на речта, с които авторът определя действията, действащите, времето и мястото им, според своята специализация.

В настоящата работа съм се наел със задачата да представя използваните термини и понятия в уроците за Съединението на Княжество България с Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война в пет учебника за 11-ти клас, задължителна подготовка, всеки от които на различно издателство и различни автори.

Работата ще бъде изградена от две части. В първата ще бъдат изнесени термините и понятията, отделени по издателство, година и автори. В таблиците специално ще бъде наблегнато на съвпадащите и несъвпадащите термини и понятия, докато във втората част на работата ще бъде направен анализ върху използването им.

ЧАСТ І

 

Термини и понятия в уроците за Съединението и Сръбско-българската война в пет учебника по „История и цивилизация”, задължителна подготовка за 11-ти клас.

Издателство	„Просвета”	„Кръгозор”	„Слово”	„Анубис”	„Планета 3”
Година	2007, София	2007, София	2001, Велико Търново	2007, София	2001, София
Автори	Васил Гюзелев, Райна Гаврилова, Иван Стоянов, Милчо Лалков*, Любомир Огнянов, Мария Радева	Йордан Андреев, Петко Ст. Петков, Тодор Мишев, Красимира Мутафова, Елена Стателова	Иван Лазаров, Иван Тютюнджиев, Румяна Михнева, Лъчезар Стоянов, Милко Палангурски, Виолета Стойчева	В. Мутафчиева, К. Косев, С. Грънчаров, Х. Матанов, И. Илиев, А. Василев	Петър Делев, Георги Бакалов, Петър Ангелов, Цветана Георгиева, Пламен Митев, Иван Илчев, Евгения Калинова, Искра Баева
Тема	Съединението	Съединението	Съединението	Съединението	Съединението
Термини и понятия   съвпадащи                                     несъвпадащи	Берлински диктат		несправедливи клаузи	нелепото понятие Източна Румелия	ограничител-ните клаузи
	реализъм	реализъм
		националният въпрос		военнореволю-ционна акция	общобългарско дело
	национално обединение	национално обединение	народно единство	национална държава
	временно правителство	временно правителство	временно правителство	временно правителство	привременно правителство
	великите сили	великите сили	великите сили	великите сили
			гражданство		гражданство
	прокламация	прокламация			прокламация
	манифест	манифест	манифест		манифест
	капиталистически отношения	българска национална програма	обструкция	идеолог	съзаклятие
				агитатор	хайдушка романтика
				сепаратизъм	психологическо
					радетели
					митинг
					еволюция
					апатично
Тема	Защитата на Съединението	Защитата на Съединението	Защитата на Съединението	Защитата на Съединението	Защитата на Съединението
Термини и понятия   съвпадащи                           несъвпадащи	статуквото	старият ред	статукво	статуквото	статукво
	лична уния		персонална уния
		спогодба	спогодба
	примирие	примирие	примирие		примирие
	ултиматум		ултиматум	ултимативно
	териториални компенсации		репарации	компенсации	компенсации
	славянска държава				южно славянство
	демаркационна линия	диктатът на великите сили	гръбнакът на агресора е пречупен		експанзия
		акламация	мандатьор		продоволствие
			дислокация		театър на военните действия
					авангард
					вторият трети март
					продължители на делото на априлци
					Велики сили
					политическа хегемония

* Имената с по-едър шрифт (bold)са на авторите на разглежданите тук два урока. В учебника на издателство „Слово” са посочени единствено авторите на дяловете; Лъчезар Стоянов и Милко Палангурски са автори на V-ти дял, в който попадат разглежданите два урока. В учебника на издателство „Анубис” не са упоменати авторите на уроците.

 

ЧАСТ ІІ 

Урок І

Урокът за съединението на Княжество България с Източна Румелия, обхващаш периода 1880-1885 г., включва начални думи за причините довели до създаването на двете Българии, след което следва изложение за духа на т. нар. Южна България, политическият и обществен живот, пътят към националното обединение чрез революционизирането на народа и сондирането на идеята чрез методите на дипломацията, „святото дело” на въстаниците и армията през месец септември 1885 г. – тяхното нахлуване в конака и прокламирането на Съединението.

1. Съвпадащи термини и понятия

Още в самото начало на историческия разказ, в неговите уводни думи, в четири от пет учебника авторите използват термина „берлински договор”, прикачвайки към него всестранни определения, бликащи с чувства за несправедливост. В изд. „Просвета”, авторът Милчо Лалков нарича договора от 1878 г. като „берлински диктат”. Тук известният историк впряга в сила симбиозата между два термина: единият, пряко свързан с темата (Берлински договор), а другият – универсален (диктат). С определянето на двата вида термини имаме възможността да разпознаем още в уводните думи в каква посока ни запраща авторът, както и каква ще бъде дихотомията на наратива.

Берлинският договор е международен договор, подписан в Берлин на 13.08.1878 г. между Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Русия, Франция, Италия и Османската империя. Договорът урежда положението на Балканите и Близкия Изток след Руско-турската война. В него се утвърждават независимостта на Черна гора, Румъния и Сърбия. В същото време се определят границите на автономното княжество България и на васалната провинция Източна Румелия, като оставя по този начин голям етнически масив с българи извън границите на двете територии.

Още с подписването на договора българската реакция е крайно отрицателна. Позицията на българите към това решение на Великите сили и Високата порта, допълнително е подклаждана от подписания преди него Санстефанския мирен договор, в който етническите граници съвпадат с държавните.

Така още от 1878 г. та и досега – както виждаме в уводните думи на урока за Съединението, се забелязва отношението на българите към Берлински договор, изразено днес от авторите на учебниците. Той е диктат, защото узаконява разделението на българите, без да се съобразява с тяхното състояние и позиции на етническата карта.

В останалите три учебника откриваме изразено същото чувство към договора. Той съдържа в себе си „несправедливи” (изд. „Слово”), „ограничителни” и „унизителни” (изд. „Планета 3”, автор Иван Илчев) клаузи (отделни членове в договор).  Той въвежда „нелепото понятие Източна Румелия” (изд. „Анубис”) в обработка.

Така в четири от петте учебника договорът е определян крайно отрицателно, а страните, които са го подписали носят със себе си другостта в дихотомията „ние” – „другите”.

Решението на „другите” довежда до възникването на новия български „национален въпрос” (Елена Стателова, изд. „Кръгозор”), което на свой ред е едно „общобългарско дело” (И. Илчев) за „националното обединение” (М. Лалков, Ел. Стателова) и „народното единство” („Слово”) в една „национална държава” („Анубис”).

Тук на фокус забелязваме как различни автори в пет различни учебника използват три начина за определяне на това какво са българите в края на ХІХ век: народ (исторически формирала се трайна човешка общност, която на базата на общи икономически, териториални, езикови и културни предпоставки възниква в процеса на сливането и консолидацията на различни племена и племенни обединения… Процесът на образуване на българската народност обхваща периода VІІ-Х век), нация (лат. natio – род, племе; исторически формирала се и по-широка от народността човешка общност; голяма група хора, обединени от общ език, населяваща една територия и имаща своя история, обща култура и традиция; възниква тогава, когато повечето индивиди от дадена общност… започват да се смятат за част от определена нация… Хронологически това е свързано с процеса на преодоляване на феодалната раздробеност през Средновековието и утвърждаването на новите капиталистически отношения) или просто българи, обединени под общо дело.

Тъй като настоящата работа не се основава върху научния спор какво е „народ” и какво е „нация”, кога възникват и как, бих отбелязал единствено факта, че авторите на учебниците по история използват различни термини за един и същ субект (българите), действащ в едно и също време и място (края на ХІХ в.).

По-нататък срещаме обозначаването на „другите”, стоящи зад Берлинския договор (с изключение на Османската империя). Държавите, които определят международната политика и с които българите трябва да се съобразяват, носят понятието Велики сили. Във всичките пет учебника това понятие е използвано (при И.Илчев в урока за Сръбско-българската война). То се е  наложило в инструментариума на  историческата наука поради господството на силата на дадени държави, определящи международния ред в продължение на векове.

Други съвпадащи термини и понятия, използвани от авторите в урока  за  Съеди-

нението, са „прокламация” (Лалков, Стателова, Илчев) и „манифест” (Лалков, Стателова, Илчев, „Анубис”).

Прокламация (лат. proclamation – провъзгласяване, призив) е вид официална декларация, с което се обявява важно събитие. В случая с настоящия изследван наратив, това е прокламацията изнесена на 6-ти септември пред насъбралия се народ и армия в Пловдив, че „от днес 6-ти септември, ще управлява Временно правителство…”

Използването на „прокламация” в три от пет учебника говори за различна методология на авторите. Трима от петима автори са решили да затруднят някои ученици с непозната и рядко използвана дума, а на други да дадат възможност за увеличаване на речниковия ресурс. Интересното в случая е, че един („Анубис”) от двата учебника, в които не се използва „прокламация”, липсва и следващият основен в историческия контекст термин – „манифест” (лат. manifesto– явен; тържествено съобщение в писмена форма, отправено от държавния глава или от правителството до народа;). Тук става въпрос за манифеста на княз Александър Батенберг за утвърждаване на Съединението на Източна Румения с Княжество България.

Така българският ученик, четящ урока за Съединението, разбира към какво принадлежи – българския народ, българската нация; разбира кои са „другите” – Великите сили; какво причиняват те на неговия народ – „несправедливост” и „диктат”; с което предизвикват въпроса за обединението на всички хора, с които се идентифицира ученика (посредством авторската идентификация) – „националното обединение”. Към тази система добавяме и набора от два често срещани в историческата наука термина „прокламация” и „манифест”.

1. Несъвпадащи термини и понятия.

Тези елементи на структурата на речта изиграват второстепенна роля в историческия наратив на всеки един от авторите, спрямо съвпадащите. Те по-често са един вид подправка към словото. Тази тяхна функция най-силно се отличава в урока, написан от Ив. Илчев, където понятията и термините имат за цел да направят изказа по предизвикателен и същевременно да обогатят речниковия капацитет на ученика. В същото време трябва да се отбележи, че несъмнено методът на автора би довел до затруднения при разшифроването на смисъла зад думите при голям брой ученици с недостатъчна подготовка. Има се предвид думи, които постепенно отпадат от устния говор и се доближават по определение до анахронистични, като: „съзаклятие” и „радетели”. Или термини, част от една своеобразна фразеологична симбиоза с художествени изрази, като „хайдушка романтика” (от – хайдути – отмъстители, разбойници, народни борци и защитници). Както и модерни термини, като: „митинг”, „еволюция”, „апатичност” и „психологическо”.

При останалите учебници авторите избягват да използват толкова широк речник, сравнение с този на Илчев, като се наблюдава по-силно присъствие на термини в изданието на „Анубис”: „идеолог”, „агитатор” и „сепаратизъм”; и по-слабо в останалите три учебника: „капиталистически отношения” (Лалков), „българска национална програма” (Стателова) и „обструкция” („Слово”).

В двата случая несъвпадащите термини и понятия обогатяват малко или много речника на учениците, и затрудняват малко или много разбирането на материала от тяхна страна.

Урок ІІ

Урокът за защитата на Съединението обхваща реакциите на Великите сили и балканските съседи след събитията в Източна Румелия, подготовката и самата Сръбско-българска война, примирието и накрая заключителни думи за българския успех в Съединение и защитата му.

1. Съвпадащи термини и понятия

Във втория урок от днешния анализ най-напред изникват съвпадащи термини и понятия със сравнително праволинейна авторска насока – думи, които обогатяват речниковия апарат на ученика. Това са: „статукво” (лат. „statusque” – съществуващо положение) в четири от петте учебника и „старият ред” в един от тях (Стателова); „примирие” (временен мир през война по взаимна уговорка на двете воюващи страни) в четири от петте учебника (без „Анубис”); „ултиматум” (лат. „ultimatum” – последен, най-краен; категорично искане за извършване в посочен срок на определено действие или за въздържане от действия) или „ултимативно” в три от тях (Лалков, „Слово” и „Анубис”); „компенсации” (Лалков, Илчев и „Анубис”) или „репарации” („Слово”).

Във всичките тези случаи ученикът се запознава с традиционните исторически термини, които, както се забелязва се разпространяват от латински език. Тоест, те са един вид чуждици, въпреки това гимназистът ще срещне тези думи често използвани в говора и масовите комуникации, защото са се вкоренили в речта, като изключение единствено може да се посочи строго историческият термин „репарации” (обезщетение, което се дължи от нападащата, но изгубила войната държава). Термин, който често ще бъде срещан в по-нататъшните уроци за Балканските войни и Първата Световна война.

Терминът „лична уния” или „персонална уния” (лат.  unio –  обединение, съюз) е част от наратива само на два от пет учебника – на издателство „Просвета” с автор Милчо Лалков и на издателство „Слово”.  В същото време „спогодба” (държавите прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки) се използва от Елена Стателова и в учебника на „Слово”.

Във всички тези случаи термините и понятията допълват знанията на учениците, а авторите на учебниците обогатяват речта на четящия. От друга страна трудността пред разбирането на текста може да бъде пречка за разбирането на самата история.

Интерес обаче буди употребяването на термина „славяни” от авторите Лалков и Илчев, термин чрез който авторите волно или неволно посочват каква според тях е принадлежността на българите и българската държава в периода, който обхваща учебника, това са „славянска държава” (Лалков) и „южното славянство” (Илчев).

Наличието на този термин в текстовете на двамата автори или липсата му в останалите три учебника е показателно за неравномерното използване на терминологичния ресурс в историята като наука и учебен предмет.  Посоката на Илчев и Лалков е, че българите от ХІХ век принадлежат към славянската култура и памет, докато в останалите три учебника тази идентификационна посока липсва, поне в изследваните два урока.

2. Несъвпадащи термини и понятия 

За разлика от урока за Съединението, в този за защитата му, несъвпадащите термини представляват по-значим интерес и със сигурност не са само подправки към изказа на авторите, дори по-скоро те определят при някои частни случаи дадени насоки на индивидуалните текстове. Така, докато в предишния урок единствено при Стателова липсваше изразително определение към Берлинския договор, то в края на този тя го определя подобно на Лалков, като един „диктат” („Диктатът на Великите сили”).

Незасегнати не остават и съседите „агресори” (Сърбия), термин към който е добавен изключително нажежаващ художествен израз, целящ да въздейства психологически на читателя – „гръбнакът на агресора е пречупен” („Слово”). Като част от учебно тяло, тази патетика е крайно нерелевантна за целите на текста, защото той има за цел да култивира ценности и знания в учениците, а не да активира техните дълбоки животински инстинкти.

Подобно на урока за Съединението и тук Иван Илчев украсява наратива с голяма доза нови термини и понятия, това са: „експанзия” (лат – разпространяване и разширение на владение), „продоволствие” (снабдяване с хранителни продукти), „театър на военните действия” (определена територия, на която се водят военни действия), „авангард” (най-предната част на армията) и „политическа хегемония” (доминация на една група над друга).

Извън терминологията, нужно е да се отбележи, че Илчев употребява често образи, които допълват изказа му с художествени елементи. Нарича успеха на българите през периода на Съединението и защитата му, като „втория трети март”, а действащите лица като „продължители на делото на априлци”. Накратко тези препратки към предишни исторически събития, свързани пряко с настоящите (на урока), подпомагат и дори предизвикват аналитичните способности на учениците, тяхната възможност за построяване на сравнително праволинейна историческа линия от отделни по време и място събития и личности. Така Съединението и защитата му е продължение на националния идеал след Руско-турската освободителна война. Българските войници при Сливница и въстаниците от Пловдив са достойни наследници (някои от тях като З. Стоянов участници и в двете събития) на българската епопея от април 1876 г. Отбелязването на този исторически континуитет насърчава ученическата мисъл към непрестанното сплитане на настоящето с миналото и на тяхната връзка с бъдещето, на случилото се със случващото се.

В останалите учебници, с изключение на този от изд. „Анубис” намираме няколко термини и понятия обогатяващи речника на читателя, като „акламация” (Стателова), което означава израз на съгласие или одобрение на нещо чрез шумни възгласи на множество хора; „демаркационна линия” (Лалков), което на свой ред е линия, която служи за граница на спорни територии или за разграничаване на воюващите страни; „дислокация” и рядко използваната в българския език „мандатьор” („Слово”), които носят определен смисъл в настоящия контекст, като за първата от тях – разположение на войски върху определена територия, осигуряващо бързина при евентуални военни действия, и  за втората – пълномощник (от гр. – μανδάτωρ).

Така учениците, които ще прочетат стойностно урока за защитата на Съединението, ще увеличат, освен знанията за самата история, а и ще обогатят речта си със стойностни термини и понятия. В някои от учебниците четящите ще срещнат препратки към минали събития, както и идентифициране на българите към славянството, т.е. още една по-дълбока препратка към миналото на народа, към когото принадлежат.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Отчетливо и ясно се разбира, във всеки един от изследвани пет учебника, каква дихотомия използват авторите и каква е посоката за определянето им. Несъмнено четящият се припознава, благодарение на автора, с едно „ние”, което отговаря на българския народ, българската нация, докато отсреща ни гледат „другите”, които още от началото до самия край са в лицето на Великите сили, допълнени с още една държава (Сърбия), след избухването на войната през ноември 1885 г.

Разграничителната линия между нас и тях е сякаш непреодолима, защото историческият контекст, представен непосредствено с фактите, доказва по-скоро тяхното наличие, отколкото някаква надежда за съединяване.

От друга страна, възникват опасенията, четейки учебниците, така запълнени с „ние” и „другите”, да не би това да попречи за сравнително мирното отношение към „другия” в настоящето и нататък. Така че след едно своеобразно изграждане на навици чрез имитиране на историческото повествования „пречупеният гръбнак” от 1885 г. да бъде ярка форма за израз на мнение – един от многото начини за отношение към „другия”. Другият, който в българския случай е несъмнено по-често оцветяван в черно. Един прийом, посочващ с пръст виновника. Въпреки това, ако по-подробно се разгледа историята ще открием, че виновният и лошият, пострадалият и добрият, си променят местата спрямо националните граници, от които излизат в обръщение, така за Сърбия войната е справедлива кауза по пътя за превръщането й на голяма балканска държава, докато за България – тя е „натрапена” по пътя й към националното обединение. Може би е неизбежно разграничението в историческия наратив да се определя национално и политически. Може би е възможно в търсенето на истината авторите да предлагат по-често гледната точка на „другия”. Така до някаква степен ще бъде намалена до минимум възможността в бъдеще собствените ни страдания и победи да вървят противоположно с победата и страданията на „другия”. Да не се търси вината за „нашия” неуспех единствено в неясния, но пък „несправедлив” и  „унизителен” стремеж на „другия”, да не се счита „агресията” за ирационална искра на съседа, а да се разбира контекста като цяло, да се култивира в гимназиста умението за разбиране, както на „ние”, така и на „другия”.

Разбира се, настоящият анализ показа, че всеки един от учебниците, в някои повече, в някои по-малко, предлагат един основен ресурс от термини и понятия, използвани в историята. Ресурс, който би помогнал както на тези гимназисти, които решат да продължат образованието си в сферата на историята и близките до нея хуманитарни науки, така и на всеки човек с желание за извисяване на речта и говора. Тези термини и понятия са един вид минимум знания за бъдещия историк и едно помощно средство, една украса, за образования човек.